В сърцето на Калоферския Балкан

И през отминалото лято не изневерихме на семейната традиция да си организираме почивка сред приказно красивата българска природа, като случайно или не за пореден път бяхме притеглени от магията на Балкана. За разлика от предходните години, когато опознахме част от северните дялове на планината, през настоящата поехме по живописния подбалкански път, който ни отведе в едно от селищата-пазители на българската духовност и култура – Калофер.

Детският ми спомен за Калофер, от едно съвсем кратко посещение по път за любимото село Енина, е за спретнат и уютен град, в подножието на гордата осанка на Ботев и едноименния първенец на Стара планина. Място, покрай което сме минавали многократно и в което винаги съм искала да се върна за по-дълго. Едно от онези места, в които се влюбваш от пръв поглед.

Поглеждайки назад, се убеждавам, че изборът на Калофер е напълно закономерен, а идеята е назрявала в продължение на месеци. В края на януари, в едно притихнало съботно утро, в което единственият доловим звук беше този от сливането на снежинките със студената земя, с група ентусиасти и любители на планинските преходи се озовахме във Враца. Зимните стихии се бяха развихрили, а градът въобще не бързаше да си подаде носа изпод бялото пухено одеяло, което го застилаше. Отправих се към централния площад, а гледката беше наистина великолепна. Напудрените стройни борове и непристъпни канари на заден план, както и посипалият се по паметника на Ботев снежец, подчертаваха величието на героя и значимостта на делото му. След като по-късно през деня прелестите на Врачанския Балкан останаха скрити в непрогледната мъгла и едва доловихме очертанията на Кобилините стени, които трябваше да бъдат „гвоздея“ на разходката ни, Тони, нашият водач, реши да направи повторно, но разширено издание на прехода. Така, в последното утро на март отново се озовах пред паметника на Ботев, но този път времето беше далеч по-благосклонно, а природата се разхубавяваше от топлия допир на пролетното слънце.

През май – месецът, пропит със сладкия аромат на маслодайната роза, бяхме поканени на абитуриентски бал в Казанлък, а по път се отбихме в родния град на революционера. Калофер беше досущ като от спомените ми – приканващ, тих и подреден. Бялата и могъща снага на Ботев се открояваше на фона на зелената растителност, а във въздуха се носеше ухание на пролетна свежест. Това беше решаващият момент, който наклони везните в полза на подбалканското градче за нашата почивка, а не след дълго открих и уютна къщичка с просторен двор на няколко километра от Калофер, край бреговете на Бяла река.

В уречения ден и час и след обичайната суматоха около приготвянето и товаренето на багажа, при това под тревожния музикален съпровод на Бианка и Алиса, се впуснахме в поредното семейно, старопланинско приключение. По път, в района на Пирдоп, направихме кратко лирично отклонение, за да посетим една от най-ценните местни културно-исторически забележителности и паметник с национално значение – Еленската базилика. Предварително бяхме проучили местоположението ѝ и след като напуснахме пределите на Пирдоп зорко следяхме за табела, указваща отбивката, но въпреки това бяхме на косъм да я пропуснем. Самата отбивка е вляво и непосредствено преди нея е поставен билборд със снимка на храма. Други табели не видяхме. Поехме по черен път, заобикалящ селскостопански постройки, който в крайна сметка ни изведе до неголяма поляна и малка хижа, а през пищната корона на дърветата съзряхме руините на раннохристиянската базиликата и на опасващите я крепостни стени. Покритите с гъсти гори склонове на Златишко-Тетевенският дял на Средна Стара планина, над които надничаше голото било, допринасяха за яркото въздействие на местността върху сетивата ни, а жаркото слънце и жуженето на насекоми създаваха усещане за лятно безвремие.

Издигането на Еленската базилика се отнася към 4-ти век, след което вероятно е опустошена по време на варварски нашествия и възстановена в края на 5-ти или началото на 6-ти век (1). Тя носи името на самата местност, наречена Еленско, и на течащата в близост Еленска река. Счита се, че още по-назад във времето тук е имало тракийско светилище на племето великокойлалети. По време на Втората българска държава е изграден манастир (Еленски манастир или „Свети Пророк Илия“), който е бил значим духовен и книжовен център, а базиликата е функционирала като манастирска църква. Около 1700 г. комплексът е разрушен от османския поробител, споделяйки по този начин съдбата на редица християнски храмове по нашите земи. Най-голям принос за разкриването на руините имат археологическите разкопки, проведени през 1913 г. от проф. Петър Мутафчиев, но изглежда след тях, включително в наши дни, не е направено много за съхраняването им. Мястото в никакъв случай не е занемарено. Напротив, стори ни се доста спретнато, а тревата очевидно се коси редовно, но руините са изложени на неумолимото влияние на природните стихии, които рано или късно ще доведат до разруха.

След кратка почивка, която позволи на нашите четириноги да се поокопитят, продължихме напред и по обяд бяхме на входа на Калофер. Там ни посрещна не кой да е, а самият Калифер войвода, чиято юнашка снага се извисява на фона на величествения старопланински първенец. Обвита в романтика легенда свързва основаването на града, който носи името му, с неговата личност. Според преданията по турско време дружината на Калифер нападала керваните, преминаващи през проходите на Балкана, и защитавала местното население от посегателствата на поробителя. Всички опити на местните управници да се справят със смелите българи се провалили, поради което султанът бил принуден да сключи примирие с тях и дори дал възможност на войводата да постави своите условия, само и само да спрат набезите. Първото изискване на Калифер било да му бъде дадена земя, на която да се засели, а нейните предели той определил, обхождайки я на кон в рамките на един ден. В допълнение храбрецът поискал в новосъздаденото селище да бъде напълно забранено да влиза турчин с подкован кон и с оръжие, както и да замръква ханъма, за да се предотврати раждането на дете с османска кръв. В замяна жителите трябвало да охраняват старопланинските проходи и да плащат данъци директно в Цариград. Така, войводата, заедно със сподвижниците си, се установил на територията на днешен Калофер, а за невести „откраднали“ моми от съседен Сопот, от хорото навръх Великден (2).

В близост до паметника на Калифер ни очакваше нашият домакин, който ни поведе към Бялата река. Първоначално следвахме табелите за друга популярна местност в района – Паниците, а след като и последните къщи останаха зад гърба ни, завихме наляво и се впуснахме в своеобразно офроуд приключение. Вероятно някога е имало път, но сега пейзажът е по-скоро лунен. Асфалтови участъци, осеяни с дупки, че дори и кратери, се редуваха с прашни такива, а преминаващите автомобили, които въобще не бяха малко въпреки състоянието на настилката, вдигаха вихрушки от пепел. Скоростта, разбира се, беше убийствено ниска, но на моменти имахме усещането, че прелитаме през неравностите. Междувременно се поклащахме в неравномерен ритъм, а питомките ни бяха меко казано втрещени. Бианка беше оцъклила очи, а Алиса беше готова да припадне. Независимо от неудобствата, преживяването беше забавно по един особен начин, и ни отведе в сърцето на Балкана, чиято прелест ни хипнотизираше.

Къщата, която щеше да бъде наш дом през следващите дни, не просто отговаряше на описанието и снимките в Интернет, а дори надхвърли очакванията ни. Тя разполагаше с просторна и добре поддържана градина, изпъстрена с цветя и интересни арт хрумвания, а вечер, когато тъмнината се спускаше над околността, електрически фенери претворяваха зеленото пространство в декор на вълшебна приказка. Имах усещането, че Бела и Звярът всеки момент ще се понесат във вихъра на валса, или че Пепеляшка ще се затича към своята карета преди последната да се е превърнала в тиква. Бяла река беше буквално на няколко крачки от нас, а ромонът ѝ огласяше и деня, и нощта. Бяхме обградени от горска зеленина и вдишвахме дълбоко свежите аромати. Вечер заспивахме с песента на щурците, а утрото ни посрещаше с оглушителна тишина и ободряваща хладина. Телефоните се оказаха излишни, тъй като обхватът на мобилните оператори беше ограничен и се улавяше единствено под короната на дърво извън пределите на двора, при това с известна доза късмет.

С изненада установихме, че в района бяха изградени немалко вили, но без да се губи усещането за уединение и простор. Още повече ни учуди оживлението, което настъпи в края на седмицата, когато местността се изпълни с хора, които по-скоро чувахме, отколкото виждахме. Голяма част от тях се бяха отдали на т.нар. диво къмпингуване и целодневни фиести, а вечерите се озаряваха от фойерверки. Нашите четириноги подействаха като магнит на децата от съседната къща и се сдобихме с неочаквани гости. Алиса, която е по-дружелюбна и доверчива, се радваше на техните ласки, а Бианка, както обикновено, прояви строгост и ги държеше под зоркото си око. Изписаните очи на Алиса и упорството ѝ спечелиха благоволението на комшиите, които я черпеха щедро с вкусотийки, изпечени на скара, а тя тичаше ту на едната ограда, ту на другата.

Така, за няколко дни се отдадохме на лятна, планинска идилия, а богатият на забележителности Калоферски Балкан ни приканваше да го опознаем. Разбира се, новите ухания разбуждаха любопитството на Бианка и Алиса и те изучаваха новите територии по своя си начин, с нослета, забити в земята.

Екопътека „Бяла река“

Основната причина, поради която всяка година хиляди хора приемат предизвикателството да преодолеят „трънливия“ път, свързващ Калофер с местността „Бяла река“, е едноименната екопътека. Тя попада на територията на национален парк „Централен Балкан“ и е с обща дължина 1830 метра. Най-ниската ѝ точка е разположена на 570 м н. в., а най-високата – на 630 м, т.е. денивелацията е едва 60 метра. Маршрутът има форма на осмица и е изграден в чудно красиво ждрело на Бяла река. Последната извира на 2048 м н.в., в близост до заслон Ботев, а 37 км по-късно се влива в река Стряма.

Входът на националния парк се намираше на около 10 минути спокоен ход от нашата къщурка, а по път минахме покрай Калоферския мъжки манастир. След кратко спускане се озовахме на брега на Бяла река, а широка и равна пътека ни отведе до дървената арка, обозначаваща началото на екопътеката. В този си участък реката образува малки вирчета, които бяха високо оценени от Алиса, и за първи път я видяхме да плува. Мисля, че и тя самата остана учудена от инстинктивно пробудилите се у нея способности.

След като прекосихме арката започнахме да се издигаме над реката, а не след дълго навлязохме и в най-вълнуващия участък. Екопътеката несъмнено е една от най-интересните, които някога съм посещавала, макар да не впечатлява със своята дължина, а преодоляването на денивелацията от 60 м да не представлява особено предизвикателство. Нейното очарование се крие в поредицата от осем дървени мостчета, надвиснали над живописния каньон, и стръмните стъпала, които следват особеностите на релефа и на места дори са прикрепени към скалите. Екстремният характер на пътеката направи невъзможно преминаването ѝ от Бианка и Алиса, които спират на място, когато усетят, че губят почва под краката си. Наложи се малката ни глутница да се раздели временно, а с майка ми и сестра ми продължихме смело напред. С всяка стъпка се потапяхме сред приказните гледки към околността, а в далечината съзряхме и друга местна забележителност – Малкото манастирче, което също имахме намерение да посетим. Далеч под нас реката лъкатушеше в каменното си корито и нашепваше за планинска прохлада, а кристалната ѝ чистота не остави и капка съмнение за нейното име. За финал бяхме дарени с приказна гледка към скалните жандарми на резерват „Джендема“, след което се отправихме към изхода. Връщането беше далеч не толкова емоционално, а напротив, успокояващо за сетивата, и в сянката на красивата гора. Тази част от пътека е напълно достъпна за домашни любимци, така че в края на почивката ни се върнахме отново с Бианка и Алиса, които изминаха маршрута със смели сърца и любопитство, а от време на време разхлаждаха лапички в студената вода и отпиваха от ободряващата ѝ свежест.

Тъй като имаме база за сравнение, бяхме дълбоко впечатлени от отличното състояние на всички съоръжения, което е гаранция за живота и здравето на посетителите и доброто им настроение. Освен духовното преживяване, се оказа, че преминаването на пътеката има и образователен ефект. Благодарение на информационните табели, разположени по протежението ѝ, научихме повече за представителите на флората и фауната, които обитават територията на националния парк и дори се опитахме да пресъздадем звука на кълвача. А ако се чудите кой е най-опасният хищник на планетата, отговор ще получите край беседката на брега на реката, след като преодолеете всички мостчета. Ще го видите в огледалото пред вас.

Триъгълник на вярата

Калофер възниква през 16-ти век, около 1533 година, т.е. за разлика от редица други селища по българските земи, градът няма древна история. Преданията обаче разказват за средновековния град-крепост Звъниград, обвит едновременно в загадъчност и забрава. Той се намирал недалеч от територията на днешен Калофер, в северозападна посока, в долината на Бяла река, и вероятно е съществувал по време на Второто българско царство. Най-популярното от предположенията за произхода на навяващото романтика име е, че в миналото околността е била огласяна от камбанния звън на множество църкви и манастири, които образували една своеобразна Света гора. Според друго мнение мелодията се е леела от хлопките на стадата, пасли някога по поляните на Балкана, а трето гласи, че името е свързано с формата на сянката, която връх Ботев хвърлял вечер върху местността, а именно на камбана. Нахлуването на османските войски донася разруха на Звъниград и слага край на монашеството в района. Въпреки че са открити следи от предполагаемия град-крепост, проучвания не са провеждани и всичко остава в сферата на догадките (3).

Красива приказка или не, едно е сигурно. Християнските традиции са успели да си проправят път през тъмните десетилетия на робството и Калофер, със своите храмове, се е превърнал в духовен наследник на Звъниград. Нещо повече, край бреговете на Бяла река се оказахме „заключени“ в един своеобразен триъгълник на вярата, чиито върхове бяха Калоферският мъжки манастир „Рождество Богородично“, Параклисът „Свети Панталеймон“ и „Малкото манастирче“.

Калоферският мъжки манастир се издига на десния бряг на Бяла река, а разположението му на пътя към екопътеката, е причина той да се радва на висока посещаемост. Неведнъж нашите разходките ни отвеждаха пред манастирските порти и дувари, а един следобед решихме да му отдадем заслуженото внимание.

Основаването на манастира се отнася към началото на 17-ти век, макар да липсват исторически сведения, които с категоричност да подкрепят подобно твърдение. За това пък легенди да искаш. Според една от тях обителта е наследник на Голямоселския манастир край днешното с. Тъжа, който бил разрушен от поробителя. Оцелял монах намерил убежище край Калофер в местността „Белите брегове“, като донесъл със себе си иконата „Рождество Богородично“. След кончината му негови последователи положили основите на манастира, който приел името на иконата. Друго предание разказва за вкопаването на иконата в земята и последващото ѝ откриване от друг монах, който получил провидение за местонахождението ѝ в съня си, както и за пренасянето на кръста от църквата „Св. Богородица“ в Звъниград в новосъградения манастир. През вековете обителта е била многократно опожарявана, като последното подобно нещастие я застигнало в хода на Руско-турската освободителна война. Но и многократно е възкръсвала, благодарение на вярата и отдадеността на местните жители. През 1881 г. манастирът отново отваря врати, като тогава е построена църквата, която миряните посещават и до днес. Последното му обновяване е извършено в периода 1981-1984 година по случай честването на 1300-годишнината от създаването на България. Въпреки че продължава да се нарича мъжки, Калоферският манастир е девически от 1954 година. Храмовият празник се отбелязва на Малка Богородица.

Бяхме впечатлени от красиво изписаната църква, която изглеждаше като току-що излязла изпод четката на зографите, а добре поддържаните постройки и градина говореха за усърдие и предприемчивост. Както разбрахме, за материалното благосъстояние на обителта допринася развиваната стопанска дейност – отглеждане на животни, като стадата изглежда съвсем не са малки, и предлагане на хотелско настаняване.

Параклисът „Свети Панталеймон“ се явява аязмо на Калоферския мъжки манастир, а надпис над входа му гласи, че е издигнат през 1825 година. Той се намира на левия бряг на Бяла река, на метри от къщичката, в която бяхме отседнали. Параклисът представлява скромна постройка с варосани стени, а през годините вярващите са се погрижили да донесат икони и други предмети. От чучур, поставен под образа на светеца-лечител, щедро се лееше студена планинска вода, която беше истинска благодат в горещите летни дни. Според нашите домакини това е най-вкусната вода в района, а в допълнение ѝ се приписват и лечебни сили.

Може би най-вдъхновяващата разходка, която предприехме в района, беше тази до скита, по-известен като „Малкото манастирче“. Съзряхме го още при пристигането ни, кацнало върху скалите на местността „Белите брегове“, която няма как да бъде объркана – бели канари с форма на пирамиди, които се открояват на фона на заобикалящия ѝ ги пейзаж. Според споменатите предания именно тук се установили първите монаси, които по-късно положили основите на Калоферския мъжки манастир. Впоследствие те създали скита „Покров Богородичен“, в който отшелници търсели уединение, далеч от светските страсти. През 1897 г. на това място била издигната църква, приела неговото име. Камбанарията на храма се извисява над цялата околност и непрекъснато беше пред погледа ни. Макар и да се нарича манастирче, в действителност то няма такъв статут, а за поддръжката му се грижи една жена, по нейни думи, не без помощта на добри хора.

Когато човек е в ниското, достигането до скита изглежда като нелеко предизвикателство, но всъщност отнема не повече от час и половина. Пътеката, по която поехме, минава покрай параклиса „Свети Панталеймон“, където поспряхме за миг, за да се запасим със студена вода за прехода. Първоначално се движехме по левия бряг на реката, след което табела, поставена върху солидния ствол на кичесто дърво, ни насочи към гората. Навлизайки в нея, започнахме постепенно да набираме височина. Всички колебания дали ще успеем да се ориентираме правилно се изпариха, когато забелязахме необичайната, но тематична маркировка – кръстове, издълбани в кората на стройните дървета. Последва стръмно изкачване през дере, което беше силно набраздено под въздействието на ерозивни процеси. Изкачването, както и слизането в този участък, изискваха повишено внимание, тъй като беше лесно човек да се подхлъзне или спъне в оголените корени.

Колкото по-високо се издигахме, толкова по-красиви ставаха гледките. Оттук се разкри чудна панорама към централното било на Балкана и гордата снага на връх Ботев (2376 метра), а на фона на отвесните скални жандарми се белееше и най-високият водопад с постоянен дебит в България – Райското пръскало. Той е висок 124 метра и е разположен на Пръскалска река, която впоследствие се влива в Бяла река. Все гледки, които ни пренесоха назад във времето, когато на един 1-ви юли с майка ми и сестра ми изкачихме старопланинския първенец. Същински подвиг. За мен Ботев си остава най-трудно „покорения“ връх. Висините ни дадоха по-добра представа и за разположението на Калоферския мъжки манастир, който беше сгушен между планинските склонове, а бялата му фасада се открояваше на фона на зелените, гъсти гори, които го обграждаха от всички страни.

След преминаването на стръмния терен пътеката стана почти равна, а тук-там се наложи да заобикаляме и прескачаме паднали дървета. Хора нямаше, но чуждото присъствие, макар и незабележимо за нас, не остана скрито за Алисиния нос. Тя започна трескаво да обдушва сухата земя, а няколко секунди по-късно пухкавата ѝ опашка се развяваше далеч пред нас. Аз се втурнах след нея, викайки я по име, и изпитах истински ужас, че може да изчезне. Съвсем наскоро бяхме чели за куче, което издирваха в планината над Сопот, за щастие, история, приключила с положителна развръзка. Известно време Алиса се носеше в тръс напред и с нищо не показваше да я е грижа за нашето притеснение и викове. Не след дълго обаче спря, а в далечината съзрях сърна, която ни огледа за миг, вероятно за да прецени надвисналата заплаха, след което буквално се изпари.

Скоро „Малкото манастирче“ изникна пред нас, а прекрачвайки дървената порта се потопихме в спокойствието и чистотата, които струяха от мястото. Същинско късче от рая с цветна, добре поддържана градина и чудни гледки към цялата околност. Запалихме по свещ в скромната, но добре подредена църква, и разменихме няколко думи с жената, която се грижи за манастирчето. Един хубав пример, че и без много средства, но с вяра и желание, и разбира се, с помощ от други хора, могат да се постигнат великолепни резултати. Тръгвайки си от там, се почувствахме пречистени и умиротворени. На връщане вдишвахме дълбоко горските аромати, попивахме ненаситно картините, които се редяха пред очите ни, отново се поспряхме на „терасата“ с приказните гледки и дори поседнахме за кратко в сянката на дърветата, а за финал Алиса и Бианка се разхладиха в студените бистри води на реката.

Калофер

Макар да се наслаждавахме на спокойствието на планината, не можехме да пропуснем възможността да се докоснем отново до богатата история на Калофер. Заради процъфтяването на розопроизводството и на занаяти като гайтанджийство и абаджийство и благодарение на предприемчивия дух на местните търговци, чиято слава се носела надлъж и шир, в миналото селището си спечелило прозвището „Алтън Калофер“ или „Златен Калофер“. Освен че е дал на България една от най-бележитите личности на национално-освободителното движение, градът се счита за люлка на духовността и просветата по нашите земи.

В притихналото неделно утро с майка ми преодоляхме неравния път до Калофер, където всеки детайл напомня за свободолюбивия и непримирим дух на предците ни. На централния площад, който е естествена отправна точка за опознаване на местните забележителности, открихме фрагменти от незабравимите стихове на Ботев, които навяват гордост, но и тъга. Поискахме да си припомним битието на революционера и се насочихме към музейния комплекс, носещ неговото име. Пристъпихме през портите на мемориалния парк „Ботева градина“, изграден през 1926 г. на мястото, където се е намирала семейната къща преди опожаряването ѝ през 1877 година. Поспряхме се пред паметниците на Ботев и неговата майка. Минахме покрай родния дом на героя, възстановен в периода 1942-1944 г. по спомените на не по-малко именития му брат, оз. ген. Кирил Ботев, и на по-възрастни жители. Разгледахме изложбената зала, построена през 1973 г., която проследява житието на Ботев от неговото раждане, през израстването му като революционер до трагичната му гибел във Врачанския Балкан. В експозицията са включени джобният часовник и писалищните принадлежности на героя, единствените запазени негови лични вещи; знамето на Ботевата чета и облекло на четник; печатната преса, от която са излезли част от Ботевите вестници; пламенните му стихове и други.

Именно при това посещение в Калофер за първи път ми се отдаде възможност да прекрача прага на Мъжкото класно училище, по-известно като Даскал Ботевото училище. То е създадено по инициатива на бащата на Христо Ботев – Ботьо Петков, който е бил учител, автор на учебници и преводач. Зданието е построено през 1848 г., а от 1980 г. функционира като музей. Паметникът на Ботьо Петков, издигнат вдясно от входа на сградата, посреща посетителите, а съвсем близо е камъкът, на който на 11.05.1867 г., по случай деня на светите братя Кирил и Методий, Христо Ботев произнася пламенна реч, която го принуждава да напусне България, за да не попадне в плен на турските власти.

Музейната експозиция представя развитието на просветното дело в Калофер. Интересна подробност е, че подбалканското градче има ключов принос за развитието на девическото образование по българските земи. С любопитство надникнахме в Учителската стая, още повече че в ученическите ми години това помещение винаги беше обвито в ореол на загадъчност, както и в Общинската стая, където са се вземали важните решения относно училищните дела и са се приемали високопоставените гости. Особено интересни бяха класните стаи, в които може да се проследи промяната в пособията за писане – от пясъчник, през плоча и калем (остра пръчица за писане) до перо, мастило и хартия. Както е известно, в миналото дисциплината е била на висока почит, а пред погледа на учениците непрекъснато е стоял следният девиз: „Едно място за всяко нещо и всяко нещо на мястото си“. Бюрото на учителя е било издигнато на платформа, така че да има поглед върху случващото се в цялата класна стая, а неизменен „помощник“ за поддържане на реда в час е била тънката пръчка с дължина, позволяваща достигането чак до седящите на последния чин. Системата за поощрения и наказания е включвала и т.нар. черни и бели кавалери или табелки с различни надписи в зависимост от поведението, което е заслужавало похвала или осмиване, например „ПОКОРЕНЪ“, „ВНIМАТЕЛЕНЪ“, „СМУТIТЕЛЪ“, „ЛЪЖЕЦЪ“, „НЕПОСЛУШЕНЪ“ и т.н.

Признавам, че за световноизвестната брюкселска дантела бях чувала, но за калоферската до този момент не знаех нищичко. Във възрожденска сграда в непосредствена близост до класното училище се помещава скромна експозиция, която разказва за развитието на това своеобразно изкуство в подбалканското селище. Представени са различни плетки и няколко дантелени изделия, които впечатляват с фината си изработка. Да се чуди човек на търпението и усърдието, необходими за постигане на подобно съвършенство! За късмет, попаднахме на демонстрация на изработване на калоферска дантела, като млада жена плетеше с около 10 совалки едновременно.

Този занаят е изиграл важна роля за осигуряване на препитанието на калоферци и за възстановяването на града след опожаряването му през 1877 година. В него били ангажирани, както жените, които плетели дантелите, така и мъжете, които майсторели необходимите пособия. За изработването на калоферските дантели, които са се развили на основата на брюкселската, се използват совалки, на които се нанизва конецът, и цилиндър, върху който с карфици е забоден хартиеният модел. Занаятът станал толкова значим, че през 1910 г. отворило врати Дантеленото училище „Трудолюбие“. Първата учителка – Донка Шипкова, изиграла важна роля за обогатяването на моделите с чисто български мотиви – рози, еделвайси, житни класове, детелини и т.н., като делото ѝ било продължено и от нейните ученички. През 1935 г. Дантеленото училище било заменено от Земеделско, като първоначално били запазени две паралелки за изработка на дантела, но впоследствие и те били закрити. Калоферки продължили да правят „бялата магия“, прозвище, с което е известна дантелата, в домовете си и я предавали от поколение на поколение, за да достигне до наши дни. Днес за възраждането на традициите допринася Празникът на калоферската дантела, който се провежда на Голяма Богородица от 1999 г. до наши дни. Ние бяхме в града няколко дни преди събитието и имахме привилегията да посетим и международната изложба, организирана в Професионалната гимназия по облекло „Иванка Ботева“, която представяше съвременния прочит на дантеленото изкуство.

За финал оставихме любимото ми преживяване в Калофер – изкачването на стъпалата, които отвеждат до внушителния паметник на Христо Ботев. Връхната точка ни показа различна перспектива към подбалканското градче. Същинско стълпотворение от солидни къщи и червени покриви на фона на зелената растителност. Встрани е разположена църквата „Успение на Св. Богородица”, която отваря врати за миряните през 1848 година. В близост до нея са се намирали старият метох и прилежащото му училище, в което се е родил самият Ботев (4).

Хората с право са казали, че броени дни бързо минават. С благодарност и нотки на тъга се сбогувахме с Калоферския Балкан и поехме по пътя към дома. Всяко пътуване ни припомня, че нашата родина е едно райско късче земя, побрало в себе си приказно красива природа, славна история и богати културни традиции, и ни кара да мечтаем за следващото приключение!