Мадейра: първото велико географско откритие

Когато разказвах на приятелка за впечатленията ми от португалския остров Мадейра, стана дума за това дали ние избираме местата, из които странстваме, или те ни призовават по необясними пътища.

През последните години се случи така, че пътувах до страни, чиято история е преплетена по един или друг начин с бурната и противоречива епоха на Великите географски открития. И ето че през 2019 г. най-сетне се отправих към Португалия. Земята, дала началото на тези търсения на човешкия дух през първите десетилетия на 15-ти век, които променили из основи представите на прадедите ни за света.

Идеята за пътуването се избистри напълно в съзнанието ми, когато миналата година, на връщане от Патагония, прелетяхме високо над остров Мадейра, но вярвам, че корените ѝ могат да бъдат проследени още до детските ми години. Защото за мен Португалия винаги е била неразривно свързана с първата задгранична командировка на мама до столицата Лисабон в средата на 90-те години. В очите на едно 10-11 годишно дете това беше необикновено и грандиозно събитие и дори сега, пишейки, отново ме връхлита вълнението от очакването на нейното завръщане. Е, разбира се, няма да крия, че със сестра ми се надявахме да получим някой друг подарък. В продължение на дълги години отъждествявах Португалия с няколко скъпи спомена, донесени оттам: два плюшени заека, които кръстихме Ана Мария и Мария Тереза, защото португалците си имали по няколко имена; едно стъклено петле, символ на страната, което и до днес стои на видно място вкъщи; сертификат, удостоверяващ, че мама е стъпила на най-западната точка на европейския континент – Кабо да Рока (Как звучи само?!); няколко португалски ескудос, т.е. местните парички преди приемането на еврото; книга с основните забележителности на Лисабон; няколко пощенски картички, които съм прехвърляла стотици пъти, и мрежички с бонбони във формата на монети. Предполагам не е нужно да обяснявам, че последните изчезнаха за отрицателно време.

След няколкомесечно чакане, при това в първия ден на лятото, със сестра ми и други пътешественици излетяхме от Лисабон, за да се приземим на Мадейра. Бързо се отдалечихме от бреговете на континентална Европа и в продължение на повече от час под нас се разстилаше Атлантикът, без какъвто и да е намек за суша. Снижаването на самолета ни подсказа, че наближаваме крайната цел, и изведнъж изпод пухкавите, бели облаци изплуваха скалисти острови.

Оказва се, че „акостирането“ на Мадейра може да бъде незабравимо преживяване. Факт, който разбрах броени часове преди пристигането ни там. Според някои класации летището на острова се счита за третото най-опасно в Европа и за деветото – в света, а причините се коренят в местоположението му между хълмисти склонове и океана и в причудливата писта, която е достроявана няколко пъти, като най-новата ѝ част представлява изградена върху колони платформа, частично разположена над водата. За капак над острова се завихрят течения, които са способни да превърнат кацането във филм на ужасите или дори да доведат до затваряне на летището в продължение на дни. Неслучайно, още преди да излетим от Лисабон, пилотът ни увери, че атмосферните условия са благоприятни и няма място за притеснение, а след гладкото приземяване пътниците започнаха да ръкопляскат с облекчение, нещо, което бях виждала единствено в самолет с преобладаващ брой българи. Ако съм разбудила любопитството ви, видео клипове ще откриете в YouTube, но ако вече сте решили да посетите Мадейра, ви съветвам да ги изгледате, след като се приберете у дома. И все пак летището има своето очарование. То разполага с открита тераса с гледка към пистата, от която могат да се наблюдават самолетите при кацане и излитане. Малко удоволствие, което си доставихме на тръгване.

Всяко пътуване е чудесен повод човек да се запознае с нови хора, обединени от сходни интереси, а понякога и да поднови стари познанства, както в конкретния случай. Водач на групата се оказа наша съученичка – Боряна, с която не се бяхме виждали цяло десетилетие. Беше интересно да установим, че всяка от нас по един или друг начин беше загърбила сферата на финансите, макар да бяхме завършили търговска гимназия, и се беше впуснала да опознава света. В нейния случай – като част от екипа на СЕД Адвенчърс.

Мадейра

Остров Мадейра е част от едноименния архипелаг, къпещ се във водите на Атлантическия океан. Макар от политическа гледна точка Мадейра да влиза в пределите на Европа, географски погледнато островът се намира по-близо до Африка. Той отстои на 900 км от Португалия и на 700 км от черния континент, като е разположен приблизително на нивото на град Казабланка в Мароко. В съседство, на около 450 км в южна посока, се намират Канарските острови. В състава на архипелага влизат още остров Порто Санто, който също е обитаем, както и два по-малки архипелага. Първият от тях са необитаемите Пустинни острови (Desertas), общо три на брой, а вторият – Дивите острови (Selvagens), включващи три по-големи острова, населявани предимно от служители на съществуващия там природен резерват и учени, и 16 необитаеми островчета.

Мадейра е един от двата автономни региона на Португалия, наред с Азорските острови. Този статут островът получава на 1.07.1976 г., 2 години след революцията в Португалия, която бележи края на ерата на диктатора Саласар. Затова всяка година на тази дата се отбелязва „Денят на Мадейра“.

Съществуват три теории за произхода на острова. Според първата той се е формирал в резултат от изригване на вулкан, чийто кратер се намира в живописната Долина на монахините, за която ще стане дума по-нататък. Съгласно втората теория е изригнал не един, а цели седем вулкана, докато третата твърди, че Мадейра се е появила в резултат на разместване на тектонски плочи. Днес, за радост на местните и посетителите, липсва каквато и да е вулканична и сеизмична дейност.

Макар размерите на Мадейра, а именно 57 км дължина и 22 км ширина, да не са особено внушителни и да не я правят лесна за откриване на картата на света (а несъмнено са затруднили и мореплавателите), не трябва да забравяме, че тя е първото от т.нар. Велики географски открития, чийто родоначалник е португалският принц Енрике, останал в историята с прозвището Мореплавателя.

Сведения за островите е имало и в по-ранни години, но официалните хроники датират от 1418 г., когато по време на буря, в хода на една от експедициите за изучаване на африканските брегове, трима капитани – Жуау Гонсалвеш Зарку (João Gonçalves Zarco), Тристао Вас Тейшейра (Tristão Vaz Teixeira) и Бартоломе Перестрело (Bartolomeu Perestrelo), били захвърлени на златните брегове на необитаем остров. Нарекли го Порто Санто (в превод „свято пристанище“) като благодарност, че били пощадени от природните стихии, а след като съобщили за откритието си, принц Енрике им наредил да се върнат и да колонизират острова. Година по-късно достигнали до бреговете на по-голям къс земя (по-конкретно до залив, наричан днес Машико), също необитаем, който първоначално оприличили на „струпани черни облаци на хоризонта“. Той бил плътно обрасъл с гори, което предопределило името му – Мадейра, в превод „дърво, дървен материал“. Колонизирането на острова започнало през 1425 г., когато се заселили първите семейства от провинция Алгарве, а впоследствие и от северните райони на континентална Португалия. През 1440 г., съгласно въведената система за административно управление на новооткритите територии, архипелагът бил разделен на три части, като Тейшейра застанал начело на Машико, Зарку – на Фуншал, а Перестрело – на Порто Санто.

Откривателите на Мадейра и до днес продължават зорко да следят случващото се по улиците на острова. Статуята на Зарку се издига в централната част на Фуншал и е обичайното място за уговаряне на срещи, докато тази на Тейшейра, закриляна от пищната корона на високи дървета, се извисява пред катедралата „Непорочно зачатие на Св. Дева Мария“ в Машико.

Мадейра поднася редица изненади на своите посетители. Този малък къс земя, с преобладаващо хълмист релеф, е побрал в себе си изумително разнообразие от пейзажи – високи планини, често забулени в облаци, тучни гори, дълбоки долини, скалисти брегове, плата и пустинни местности. Островът представлява една своеобразна „плаваща градина“ заради богатството от растителни видове, които се срещат там. Същински рай за ботаници и любители градинари. Един от символите на Мадейра е цветето стрелиция, наричано още райска птица заради отличителните си форми. Климатът е не по-малко странен, както сами се убедихме, и докато в една част от острова може да вали проливно, то в друга използването на слънцезащитен крем и тъмни очила може да е крайно наложително.

Особеностите на терена несъмнено са създали трудности за първите заселници, но те придават живописност на амфитеатрално разположените населени места, а червените керемидени покриви на къщите напомнят за България. Бяхме впечатлени от оригиналните хрумвания за усвояване на оскъдните пространства и от добре поддържаните домове и дори помислихме, че властите са предвидили финансови стимули, но се оказа, че няма такова нещо. Според местния ни екскурзовод това е свързано с манталитета на жителите, които непрекъснато се сравняват и съревновават помежду си. Конкуренция, която в случая дава добри резултати. Интересна подробност е, че на острова няма гробища (с изключение на няколко стари, използвани в миналото), а починалите се кремират. Пак заради оскъдната земя.

Не мога да не спомена и за пътната инфраструктура на Мадейра, която ни слиса. Съвременни пътища с качествена настилка и развита система от тунели. Отново по думите на местния ни екскурзовод в момента функционират общо 184 тунела, като най-дългият надхвърля 3 км, а други седем са в строеж. Предполагам, че ако се направи напречен разрез на острова, той би изглеждал надупчен като швейцарско сирене.

Фуншал

Столицата на Мадейра е Фуншал. В превод това толкова екзотично звучащо име, използвано още от първите заселници, означава „плантация от копър“ заради изобилието от див копър, което открили тук. Градът се отличава с живописно амфитеатрално разположение, като постепенно издигащите се от крайбрежието склонове достигат до 1200 метра надморска височина. Наблюдателната площадка Pico dos Barcelos със своите 355 метра надморска височина се слави с това, че предлага най-красивата гледка към Фуншал, и наистина оттам успяхме да обхванем с поглед града в неговата цялост. Същинско море от червени покриви, разстилащо се в краката ни, на фона на силуета на Пустинни острови, очертаващ се на хоризонта. Едновременно впечатляващо с размерите си, но и създаващо усещане за липса на „въздух“. Усещане, което се изпарява, когато човек поеме по улиците на селището. Хубавото е, че тук липсват тълпите от туристи, характерни за големите европейски градове, което ни позволи да се насладим, без обичайните суетене и врява, на местните забележителности, а те съвсем не са малко.

Ще запомня Фуншал като слънчев, уютен и дружелюбен град със сгради в светли тонове, застлани с калдъръм улички, кокетни ресторантчета и отлично поддържани зелени пространства. В централната част бяхме посрещнати от статуята на Зарку, която се оказа безпогрешен ориентир по време на престоя ни, макар че човек трябва да положи сериозни усилия, за да се изгуби. Недалеч от откривателя се издига катедралата „Успение Богородично“, една от малкото сгради на Мадейра, която се е запазила почти непокътната до наши дни. Строителството ѝ започва в края на 15-ти век и завършва през 1514 г., а през 1910 г. е обявена за национален паметник. Гордост за храма са олтарът, който е изработен по заповед на крал Мануел I; кръстът, използван по време на процесии и дарен от същия владетел, както и дървеният таван, изваян от кедрово дърво от острова. Последното всъщност е отличителна особеност на местните катедрали. Днес миряните биват посрещани от статуя на Папа Йоан Павел II, разположена вдясно от входа на храма.

Според мен чарът на всяко морско селище се крие в неговата крайбрежна алея и Фуншал не прави изключение. В един късен следобед, след като бяхме бродили из други части на острова, реших да ѝ отдам заслуженото внимание, като тръгнах по посока на стария град. Отдясно се разстилаше безкрайната синева на океана, а отляво – отрупаните с цветни сгради хълмисти склонове на Мадейра. Ярък контраст между две стихии. Едната необуздана, а другата, подчинена от човека през вековете. Слънцето напичаше неумолимо, но пейзажът придобиваше допълнителна свежест и живост под неговия жарък допир. Наситените цветове на Атлантика изпъкваха на фона на бледосиньото небе и плуващите в него бели, пухкави облаци. Червените покриви и светлите фасади на сградите и сгушените между тях зелени площи придаваха особена жизнерадост на околността въпреки надвисналите сиви облаци. В далечината крепостта São Tiago, построена през 17-ти и 18-ти век, за да брани Фуншал от набезите на пиратите, грееше като слънце на фона на кафяво-зелените, почти отвесни брегове, спускащи се към океана. Когато се приближих, установих, че в подножието на зданието се беше оформил своеобразен плаж, а тук-там по каменистия бряг също се забелязваха хора, събиращи слънчеви лъчи.

По протежение на крайбрежната алея е разположено и неголямо яхтено пристанище, както и крепостта São Lourenço, изградена през 16-ти и 17-ти век и обявена за национален паметник през 1943 година. В миналото тя е имала отбранителни функции и е служила за резиденция на местните управници, а понастоящем е такава и за Представителя на Републиката в автономния регион. От крайбрежието се открива хубава гледка към крепостта São João, която е завършена през втората половина на 17-ти век и е била използвана като склад за барут, който е снабдявал всички укрепления на Мадейра.

Могат да се видят интересни паметници, например този, посветен на Нелсън Мандела, върху който беше изписана следната мисъл: „Да бъдеш свободен не означава просто да отхвърлиш веригите си, а да живееш по начин, който уважава и подобрява свободата на другите“. Особено екзотичен привкус придаваха банановите дървета, отрупани с плод, а няколко ретро автомобила, чиято полирана повърхност лъщеше ослепително, навяваха носталгия по романтичното минало. Разходих се и по вълнолома, който много ми напомни на тези по Черноморието, а междувременно премина и един пиратски кораб, за щастие, с развеселени туристи на борда.

Една вечер Боряна дружно ни поведе по крайбрежната алея, но в противоположна посока, към района, в който са разположени големите хотелски комплекси на Фуншал. Развитието не е пощадило и Мадейра, но въпреки това тези модерни здания не се набиват на очи по известния нам начин. Говорейки за острова, няма как да не спомена накратко за един от най-бележитите му жители – Кристиано Роналдо. Въпреки моите лични предубеждения по темата, трябва да призная, че футболистът не е забравил за корените си и се радва на високо уважение сред сънародниците си. Край брега е построен неговият хотел Pestana CR7, а в сградата се помещава и музей, посветен на звездата. Феновете имат възможност да се снимат с него, е добре де, с почти идеалния му паметник, който е убедителен израз на поведението му на терена. Всъщност Роналдо посреща гостите на Мадейра още на летището, където е поставен негов бюст, далеч не толкова добро копие.

От другата страна на улицата се намира паркът Santa Catarina, където се издига едноименният параклис и е изградено езеро, обитавано от лебеди, патици и чапли. Там открихме друга ключова личност от епохата на Великите географски открития. Самият Христофор Колумб, който освен откривател е бил и изкусен търговец. Той също се оказва свързан с острова и е пребивавал на него, по-конкретно на Порто Санто, тъй като е бил женен за дъщерята на вече споменатия Бартоломе Перестрело – Филипа. Всяка година през септември на Порто Санто се организират едноседмични тържества в негова чест. По пътя срещнахме и Принцеса Сиси, която също е посещавала острова, а очевидно местен жител се грижи в ръката ѝ винаги да има свежо цвете.

Несъмнено едно от най-колоритните места във Фуншал, а и на острова като цяло, е Пазарът на производителите (Mercado dos Lavradores), който се намира в старата част на столицата, недалеч от брега. Земеделието винаги е било основен поминък за местното население благодарение на плодородната почва и благоприятните климатични условия, подходящи за отглеждане на почти всички култури. Разбира се, риболовът е с не по-малко значение. Поради тази причина през 15-ти и 16-ти век островът е бил важно пристанище и задължителна спирка за европейските търговци, както и за мореплавателите, които са допълвали тук провизиите си по време на пътешествията в търсене на нови земи. Мотор на икономическото развитие на Мадейра първоначално е било отглеждането на зърнени култури и захарна тръстика. През 17-ти и 18-ти век с водещо значение са лозарството и винопроизводството, а от 19-ти век до наши дни процъфтява туризмът.

Сградата на пазара отваря врати на 24.11.1940 г. и е построена в духа на архитектурния стил, наложил се по време на т.нар. „Нова държава“ или „Втора република“, свързана с управлението на Саласар. Фасадата на зданието ни грабна с пресъздаващите местния бит композиции от типичните за Иберийския полустров глазирани плочки, наречени „азулежу“ (azulejo). Те са част от наследството на маврите, пренесено в Португалия от крал Мануел I в началото на 16-ти век след посещение в Севиля. Наследство, което днес краси църкви, обществени и жилищни постройки и т.н. Въпреки очевидния естетически ефект, използването на плочките е било продиктувано и от чисто практически съображения. Те имат изолиращ ефект предвид високите температури, предпазват от влага и спомагат за по-лесното поддържане на фасадите на сградите.

Ние попаднахме на пазара в петък – най-важният ден за подновяване на провизиите, а оживлението се усещаше още отвън, където цветарки в типични за Мадейра носии предлагаха пъстрата си стока на жителите и гостите на Фуншал. Интересна подробност е, че облеклото им се допълва от шапчица с нещо като пискюл, който дава информация за семейното положение на жената. Ако пискюлът е килнат надолу, то тя е омъжена, а ако стърчи нагоре – свободна.

Прекрачвайки прага на сградата, бяхме увлечени във вихър от цветове, аромати и вкусове. Разнообразни зеленчуци. Тропически плодове, които не са характерни за нашите географски ширини, като папая, черимоя, питанга или суринамска вишна, различни видове маракуя и други. Местните банани, които не отговарят на изискванията на европейските бюрократи за размер и форма и следователно не се допускат на европейския пазар, но за това пък са много вкусни. Екзотични подправки. Цветя. Различни видове риба, включително популярната на острова черна риба-нож (espada), която се поднася с банан и сос от маракуя. И всичко това аранжирано по начин, който те приканва да си вземеш по малко и оттук, и оттам и така до безкрай. Може би това е подходящият момент да спомена, че ако си мислите, че в България се похапва в обилни количества, то вероятно не сте били в Португалия. Порциите се оказаха невъзможно големи.

В един момент със сестра ми решихме да се откъснем от цветния хаос и се качихме на втория етаж, където беше далеч по-спокойно и имахме възможност да наблюдаваме развихрилата се търговия от различна гледна точка. Чадърите, разпънати над отрупаните сергии, придаваха особено очарование на мястото.

Въпреки че пазарът е създаден с идеята да бъде основно средище за снабдяване на жителите на Фуншал с продукти, днес той като че ли е по-скоро притегателен център за туристите, още повече като се имат предвид и завишените цени. Изкусните търговци, които правят всичко по силите си, за да привлекат вниманието на чуждестранните посетители, са научили основни думи и изрази на редица езици, така че не се учудвайте, ако проговорят и на вашия.

В близост до пазара се намира една от най-старите и привлекателни улички на острова – Санта Мария (Rua de Santa Maria), която отвежда до едноименната църква. След години на забрава и разруха застланата с калдъръм пешеходна алея се е възродила под „четката“ на улични художници в рамките на проекта „Изкуство на отворените врати“. Тя представлява същинска галерия на открито, която отвежда минувачите сред морски пейзажи, човешки образи, част от забележителностите на Мадейра, герои от детски приказки и други, пресъздадени върху вратите на сградите. С малко повече късмет ще откриете и Малкия принц с неговата роза. Преминаването по Санта Мария се оказа нелека задача, тъй като ни се искаше да снимаме всичко по пътя. Романтичният и артистичен дух на уличката се допълва от многобройните кафенета, ресторанти и сувенирни магазинчета, разположени по протежението ѝ. Бяхме приятно изненадани от факта, че освен обичайните сувенири, залели всички туристически средища, тук се предлагат и типично португалски подаръци, изработени от корк – дамски чанти, портмонета, шапки, пощенски картички, книгоразделители, магнити, гривни и какво ли не още.

Една от визитните картички на Фуншал е ботаническата градина, която отваря врати за посетители през 1960 година. Тя се помещава в имение от 1881 г., принадлежало на богата фамилия, което впоследствие преминава в ръцете на местните власти. Ние посетихме градината към края на престоя си, когато вече се бяхме нагледали на всевъзможни цветя и растителност, което вероятно смекчи ефекта на изненадата и възторга ни. Но все пак гледката на цветния килим на фона на океана и на града е запомняща се, а освен това на мен лично ми харесаха разнообразните сукуленти и палми. Разхождайки се по алеите, попаднахме и на умален вариант на характерните за селището Сантана къщички със сламени покриви. Но за тях малко по-късно.

Юни е специален месец за Мадейра, тъй като новогодишният дух се настанява в залива на Фуншал за четири поредни съботни вечери. Всеки от финалистите в състезанието за празнична заря, която да освети нощното небе в последния ден на отиващата си година, представя своето цветно шоу пред възторжените погледи на местни и гости. Ние имахме удоволствието да наблюдаваме фойерверките, така да се каже, от първия ред, на борда на катамаран. Отплавахме от брега на смрачаване, а зад гърбовете ни се ширна море от светлини, които сякаш като вълна бяха заличили множеството от червени покриви, видими през деня. След като направихме обиколка на залива, малко преди 11 часа катамаранът зае позиция и се потопихме във феерия от цветове, които обагриха и небето, и океана. За да бъде всичко съвсем автентично, ни понесоха по чаша пенливо шампанско и ягоди.

Монте

Един от най-вълнуващите начини човек да „полети“ над Фуншал е с кабинковия лифт, известен като Teleférico do Funchal, който отвежда към емблематичния хълм Монте. Едно пътуване между земята и рая, както гласи рекламата. Докато чакахме своя ред да се отправим нагоре, успяхме да се запознаем отблизо с традиционен за острова занаят. В салона на станцията имаше експозиция, посветена на местните бродерии, а една дама, напълно абстрахирала се от случващото се около нея, усърдно шиеше гоблен. Началото на традицията е било поставено още от първите заселници, когато жените от благородническите семейства изработвали бродерии, за да украсяват домовете и одеждите си, както и от религиозни подбуди. Към средата на 19-ти век от хоби бродериите се превърнали в индустрия, като особено търсени те били в Англия. В периода след Първата световна война били създадени редица компании, които продължават да функционират и днес, а продуктите им се радват на добър прием по цял свят.

По време на стръмното изкачване, което трае около 15-20 минути, успяхме да надникнем в „задните дворове“ на столичани, тъй като трасето на лифта е изградено буквално над домовете им. Местните са извършили истински чудеса, усвоявайки оскъдната земя, като са терасирали склоновете. Забелязваха се по-скромни къщи с малки прозорци и врати, изглеждащи като кукленски, както и интересни хрумвания за оптимално използване на пространството като малки тераси, издълбани в покривите, или места за паркиране на последния етаж, изграден на нивото на стръмните улички. Не липсваха и елегантни имения с добре поддържани градини, предлагащи закрила на собствениците си срещу любопитния поглед на туристите. Тук-там се виждаха бананови насаждения, че дори и няколко овчици, „кацнали“ на една зелена полянка. За късмет случихме ясно и горещо време, а слънчевите лъчи придаваха допълнителна живост на цветното множество от сгради на фона на синевата на Атлантика.

Още със слизането от лифта почувствахме прохладата на Монте. Тук температурите винаги са по-ниски в сравнение с крайбрежието. Предполагам за това допринася и фактът, че хълмът често е обвит в облаци, които погледнати от града в подножието му изглеждат като своеобразна капа, готова всеки момент да излее проливен дъжд. За щастие, сами се убедихме, че тя просто си стои там без да пречи на никого.

Монте е едно от най-важните поклоннически места на острова. Тук се намира катедралата „Дева Мария от Хълма“ (Igreja de Nossa Senhora do Monte), почитаща покровителката на Фуншал. Храмът е издигнат на мястото на малък параклис, изграден през 1470 г. от първия човек, роден на Мадейра. В първоначалния си вид катедралата е построена през 40-те години на 18-ти век, но през 1748 г. конструкцията е сериозно засегната от земетресение. Тя е възстановена през 1818 година. Интересна подробност е, че в храма е погребан последният император на Австрия – Карл I от династията на Хабсбургите, който прекарва последните месеци от живота си в изгнание на Монте. Всяка година на 15-ти август към хълма се стича множество вярващи, за да почетат Богородица, и се организират пищни празненства с традиционни музика, танци и вкусотии.

След като посетихме катедралата, се потопихме в свежестта и тишината на общинския парк, който ни удиви с изящно подредените си градини, богатството от растителни видове, езерото, обитавано от няколко пернати, на които като че ли им беше дотегнало от постоянното внимание на туристите, и с добре поддържаните си алеи, които погледнати отгоре сякаш се спускаха към земните недра.

Заради специфичния си климат в миналото хълмът е бил предпочитано място за отдих на богатите през лятото, поради което тук са изградени доста имения. Със сестра ми решихме да надникнем и в тази страница от миналото на острова и затова посетихме имението Quinta do Monte, което се намира на няколко крачки от станцията на лифта. Днес то е превърнато в хотел, а историята му може да се проследи до последните десетилетия на 18-ти век. Счита се, че то е възникнало като кънтри клуб за богатите търговци, предимно англичани, които са инвестирали богатствата си на Мадейра, а вероятно тук е отворило врати и първото казино на острова. Впоследствие мястото е преминало в частни ръце, сменяйки няколко пъти собствениците си, а последните си дни в имението е прекарал и вече споменатият император Карл I. Най-силно бяхме впечатлени от малкия параклис, посветен на Дева Мария и изграден през 1935-1936 г. на мястото на руините на друг, който се е издигал там в продължение на повече от 100 години. За разлика от другите храмове, които посетихме, неговите стени бяха покрити с характерните за Португалия глазирани плочки, украсени с религиозни сцени. До рецепцията на хотела е разположена малка експозиция с лични вещи, принадлежали на някогашните обитатели на Quinta do Monte, включително средствата, които са използвали за придвижване – карети и типичните шейни, за които ще стане дума. А за добре поддържаните градини с шадравани, пейки и скулптури дори не е нужно да споменавам. На Мадейра това е нормата.

Едно от автентичните, но и в известна степен, опасни преживявания на острова е спускането по стръмните улици от Монте към предградие на Фуншал с т.нар. тобогани или плетени, двуместни шейни върху дървени плъзгачи, направлявани от двама „шофьори“ или carreiros. Разстоянието от около 2 км се изминава за 10 минути, а на моменти споменатите возила развиват скорост от 48 км/час. Макар в наши дни да е чисто и просто забавление за туристите, то в миналото това е бил най-бързият начин за преодоляване на споменатия маршрут. Използването на шейните започнало в средата на 18-ти век, когато те са били своеобразна форма на обществен транспорт за местните.

Шофьорите са лесно разпознаваеми сред неизменното множество от хора в подножието на катедралата със своето бяло облекло и сламени шапки, а подметките на обувките им са изработени от специална гума, така че да могат да ги използват като спирачки в случай на нужда. Carreiros изглежда се наслаждават на доста лежерно ежедневие, като е напълно в реда на нещата човек да ги види разгорещени над партия карти или небрежно облегнати върху шейните в очакване на поредните смелчаци за деня. Интересна гледка са и шапките им, висящи на пирони по дуварите. Ние се задоволихме единствено с това да наблюдаваме потеглящите шейни и възторжените усмивки на престрашилите се при стремглавия им ход към Фуншал.

Левадас, гори, върхове и скали

Признавам си, че като любител на пешеходните преходи сред природата, най-голямо удоволствие ми доставиха разходките сред изумителните пейзажи на Мадейра, далеч от градската среда.

Невероятно е, че един малък къс земя е побрал подобно разнообразие от вдъхновяващи пейзажи и без да искам да подценявам, който и да е от тях, признавам, че едно от двете места, които ме омагьосаха, е вдадената в Атлантика тясна, скалиста ивица Ponta de São Lourenço, намираща се в източната част на Мадейра. Тя носи името на каравелата, с която Зарку достига до бреговете на острова – „Сан Лоренцо“, и представлява полуостров с дължина 9 км и ширина 2 км, към който се числят и две малки островчета. Сан Лоренцо е първата и последната местна забележителност, която туристите съзират, съответно при кацане и излитане, тъй като трасето на самолетите преминава точно над него. Местността е напълно различна от всичко останало, което човек може да види на острова. Няма и следа от тучните гори, на които се нагледахме предишните дни. Единствено камениста пустош с ниска растителност, брулена от поривисти ветрове, и с брегове, извайвани от океанските вълни. Полуостровът има вулканичен произход и е изграден предимно от базалт. Напук на суровите условия тук е установено изненадващо разнообразие от растителни видове, включително 31 ендемита, а животинското царство е представено от пернати същества и тюлени. Все причини, поради които местността е получила статут на защитена зона.

На тръгване от Фуншал се изливаше проливен дъжд. Нямаше изгледи за подобрение и по време на краткия ни престой в Машико, където посетихме паметника, издигнат в чест на откриването на острова, както и този на откривателя Тейшейра. С приближаването ни към скалистия нос видяхме неговия силует, очертаващ се бегло на фона на оловносивата, равна повърхност на океана и на плътната облачност, която го затискаше отгоре. Когато поехме по пътеката, оформена по протежение на Сан Лоренцо, дъждът отслабна, което внесе доза оптимизъм в нас, но въпреки това небесата известно време се чудеха дали да продължат да ни тормозят или да ни оставят да се насладим на околността. Мястото е известно със силни ветрове, но за късмет, нямаше и помен от тях.

Междувременно драматичните гледки се редяха една след друга. Земята представляваше палитра от кафеви, червени и оранжеви багри, които оформяха рязък контраст със запушеното небе. Отвесните брегове бяха в непрекъснат сблъсък с водната стихия, а тук-там се виждаха малки, на пръв поглед непристъпни заливи. На места от водата се издигаха скали в причудливи форми, които вероятно в незапомнени времена са били едно цяло с носа. Далеч напред полуостровът се виеше като змия. Първична природа, сякаш недокосната от човека от дните на Сътворението. Усещането за откъснатост от света се нарушаваше единствено от излитащите и кацащите самолети, чийто тътен периодично огласяваше местността и ни караше да ги търсим с поглед в надвисналите облаци. А когато най-сетне изплуваха, изглеждаха като вестители на друга епоха. Самата пътека е дълга около 4 км в едната посока и се отличава с динамичен релеф – изкачвания се редуват със спускания и хоризонтални участъци.

Общо петима ентусиасти достигнахме до края на маркираната пътека, където е оформен информационен център, и дори ни се искаше да продължим още напред, за да видим какво има отвъд издигащия се пред нас склон. Но тъй като ни предстоеше да посетим още интересни места до края на деня, поехме по обратния път. Макар вече да го бяхме изминали в едната посока, връщането се оказа не по-малко вълнуващо, защото природата се преобрази под допира на слънчевите лъчи, които най-сетне успяха да преборят ниската облачност. Околността засия с по-наситени цветове на фона на любимата ми комбинация от синьо небе и бели облачета, а океанът придоби по-приветлив вид, за разлика от застрашителните, тъмни тонове сутринта. Откриха се гледки към северните скалисти брегове, както и към южните, които бяха далеч по-полегати. Ясно видяхме и пистата на летището, която ни впечатли с редицата от колони, върху която се издигаше последното ѝ разширение. Към края на разходката ни слънцето вече напичаше неумолимо. Гледайки как други хора тепърва поемаха по нашите стъпки, изпитахме истинско облекчение, тъй като предвид релефа и оскъдната растителност сенчести места не се намираха.

По време на престоя си се докоснахме и до централния планински масив на Мадейра, където се намират нейните най-високи върхове – Pico Ruivo (1862 м), който се нарежда на трета позиция в Португалия, Pico das Torres (1851) и Pico do Arieiro (1818). Най-ниският от първенците е достъпен с автомобил и е доста „облагороден“ с оглед на представите ми за връх, а от него тръгва пътеката, отвеждаща до по-снажните му сродници. Независимо от това Pico do Arieiro ни предложи зашеметяващи гледки, разкриващи първичната и недокосната красота на острова. Страховити скални формации, обагрени в различни нюанси на кафявото. Червеникави склонове, застлани с жълтозелен килим. Дълбоки долини. Бели, пухкави облаци, измежду които се синееше Атлантикът. Издълженият силует на Сан Лоренцо, къпещ се в океана.

Едно от най-автентичните преживявания на Мадейра са разходките по протежение на т.нар. левадас (levadas). Последните представляват канали за напояване, подобни на вадите по българските села, само че по-широки (достигат до 1 метър) и по-дълбоки (средната им дълбочина е около 50-60 см). Островът разполага със система от повече от 200 левадас с обща дължина от около 3000 км, включително 40 км тунели, което е внушително постижение предвид размерите на този къс земя. Изграждането им започва през 15-16-ти век с цел да се подпомогне развитието на земеделието. Те отвеждат водата от високите части на Мадейра, където падат повече валежи и има изобилие от извори, към по-сухите и ниско разположени територии, в които е съсредоточено отглеждането на различни култури.

Докъм първите десетилетия на 20-ти век каналите били предимно частна собственост и липсвал контрол върху начина на използване на водата, което водело до неравномерното ѝ разпределение. През 40-те години на 20-ти век властите взели нещата в свои ръце и се заели с подобряването и разширяването на системата за напояване. Начинание, което завършило през 1970 година. В тази връзка една от най-старите професии на острова е levadeiro или „Отговорник левада“ – човек, който се грижи за отварянето и затварянето на входовете на каналите към отделните имоти. Заплащането за използването на левадас е на час, т.е. според времето, през което водата протича през съответните градини.

За съжаление, зад това впечатляващо с мащабите си човешко изобретение, се крие и тъжна човешка история. По време на изграждането на каналите, а също и на пътищата на острова, живота си са изгубили много хора. Но това е тема, която местните упорито избягват.

Освен практическото им предназначение (напояване, а също и производство на електроенергия), през последните десетилетия левадас се радват на нарастващ интерес от страна на туристите. По протежение на каналите са изградени пешеходни пътеки, някои по-тесни, други по-широки и с различни нива на трудност, които позволяват на ентусиастите да достигнат и до най-скритите кътчета на Мадейра. Една левада ни отведе сред тучна растителност и цветя в различни багри и снажни евкалиптови дървета, от които се носеше приятен аромат. Следвайки течението на левадата Serra do Faial, която е сред най-популярните и е с начална точка селището Рибейро Фрио (Ribeiro Frio), достигнахме до наблюдателната площадка Miradouro dos Balcões, разкриваща гледка към централния планински масив и вече споменатите първенци на острова, както и към дълбоката долина на река Ribeira da Metade. Самата пътека е дълга около 1.5 км и не би следвало да представлява трудност за масовия турист. Наклонът ѝ е съвсем лек, като разликата между най-ниската и най-високата ѝ част е едва 10 метра. Е, върховете се оказаха малко срамежливи и останаха скрити в пухкавите бели облаци, разстилащи се в небето. За разлика от голия, скалист пейзаж, който наблюдавахме от връх Arieiro, тук пред нас се разстилаха значително по-полегати склонове, покрити с гъсти, зелени гори. От площадката видяхме и емблематичната за острова „Орлова скала“ (Penha d’Águia), макар орли на Мадейра да няма.

Нещо повече, пътеката ни отведе в сърцето на вероятно най-ценното природно богатство на острова – лавровите гори Laurissilva. Те покриват над 20% от територията му, предимно в северните райони между 300 и 1300 метра надморска височина, но също и на юг, между 700 и 1200 метра. Това са едни от най-старите гори на Земята, като възрастта им варира между 15 и 40 милиона години. Те са покривали обширни зони в Средиземноморския регион, в т.ч. в Южна Европа и Северна Африка, а днес могат да се видят единствено в Макаронезия, тъй като не са успели да преживеят Ледниковия период. Ето още един нов термин, който да обогати познанията ми по география. Макаронезия, което в превод от гръцки език означава „острови на блажените“, е събирателното наименование на четири архипелага в Атлантическия океан – Мадейра, Кабо Верде, Азорските и Канарските острови. Счита се, че около 60% от старите лаврови гори се намират на Мадейра и че са най-добре съхранилите се. Затова не е изненада, че през 1999 г. това богатство е включено в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО, а впоследствие е обявено за едно от „Седемте чудеса на Португалия“. С цел опазването му около две-трети от територията на острова е обявена за природен парк. Лавровата гора се отличава с добре запазени екосистеми и богатство от представители на флората и фауната, в т.ч. някои ендемити, както и водни запаси. Затова я наричат и „гора, произвеждаща вода“. Тя кондензира водата от мъглите по листата на растенията, която след това преминава в почвата и потоците. Така, гората изпълнява важни функции за поддържане на хидроложкия баланс на острова, като много левадас преминават през нея.

Една от най-приказните гледки на Мадейра се разкрива от наблюдателната площадка Eira do Serrado към Долината на монахините – естествена падина, обградена от всички страни от изумителни планински склонове. Според първата от споменатите теориите за произхода на този къс земя именно това е кратерът на вулкана, в резултат на чието изригване се е формирала Мадейра. Други изследователи твърдят, че чудатият релеф е продукт на ерозивна дейност.

Но защо Долината на монахините? Първоначално тези земи попаднали под управлението на Зарку, след което били преотстъпени на други заселници, за да се върнат в крайна сметка при сина на откривателя – João Gonçalves da Câmara. Впоследствие той ги дарява на манастира „Света Клара“ във Фуншал, където живеели дъщерите му. В миналото местността е била една от най-непристъпните, поради което през 1566 г., по време на продължителни пиратски набези, тя е послужила за убежище на монахините от манастира. Освен че опазили живота си, те укрили и манастирските богатства. Въпреки че вече са изградени пътища, селищата в долината и до днес остават сравнително изолирани от останалата част на Мадейра.

На тръгване от Фуншал отново имахме сериозни опасения дали ще успеем да се насладим на хубостта на местността, тъй като небесата се бяха поразсърдили, но за пореден път се убедихме в странностите на местния климат. Когато наближихме, единствено мокрите следи по пътя издаваха преминалия дъжд, а облаците бяха започнали да се разкъсват. Това привнесе елемент на мистичност в неземно красивия пейзаж, сякаш планината пушеше под напора на клокочещите земни недра. Наблюдателната площадка е разположена на впечатляваща височина спрямо най-ниската част на долината, а в краката ни зееше почти вертикална пропаст. Под нас, сред зелени гори и скалисти склонове, бяха разпръснати неголеми селища, свързани помежду си от извиващи се като змии пътища. От цялата околност се носеше дъх на свежест и умиротворяващ покой.

След като се полюбувахме на Долината на монахините от 1095 метра надморска височина, се спуснахме пеша към едноименното населено място, разположено на 654 метра. Ободряваща разходка, по време на която бяхме обградени от величествените планини на Мадейра, а виещата се пътека ни позволи да наблюдаваме околността от различни гледни точки. Вероятно оттук са минавали местните в миналото, когато достъпът е бил единствено на крак или на кон. Когато пристигнахме в селището, то все още се пробуждаше за новия ден. Все пак беше неделя. Изкушихме се от местните специалитети – печени кестени и сладкиши с пълнеж от кестени, които се оказаха наистина вкусни. Всяка година, в началото на ноември, тук се провежда Фестивал на кестена.

Китните селища на Мадейра

Приказно красивата природа на острова придава особена живописност на многобройните селища, изградени през вековете от първите заселници и техните потомци. Всяко от тях има своето заслужено място в палитрата от цветове и емоции, наречена Мадейра.

Освен че дава началото на пътеката, отвеждаща до терасата с една от най-вълнуващите гледки към първенците на острова, селцето Рибейро Фрио (Ribeiro Frio), в превод „студен поток“, е известно и с фермата за отглеждане на пъстърва. Тя е разположена в добре поддържан парк, а рибите, в зависимост от своя размер, са разпределени в различни басейни, захранвани от бистрите и пресни води на левадас. Пъстървите са били привнесени на острова още през 18-ти век, за да се провери чистотата на водата.

Предвид факта, че Португалия е една от изявените футболни нации, беше любопитно да научим, че първият футболен мач в страната е изигран именно на Мадейра, по-конкретно в Камаша (Camacha), през далечната 1875 година. Организатор на срещата бил британският ученик Хенри Хилтън, а за това паметно събитие напомня издигнатият на централния площад паметник. Селцето е и средище на кошничарството. Във фабриката, построена през 1896 г. и носеща името Café Relogio, открихме впечатляващо разнообразие от плетени изделия – мебели, домакински пособия, украси, шапки и т.н., и разбира се, кошници във всякакви размери и форми. Зданието се отличава със своята часовникова кула, като часовникът и камбаната са донесени от Ливърпул. Друга местна забележителност е църквата от 18-ти век, посветена на Свети Лоренц.

Едно от най-посещаваните места на острова е нос Cabo Girão, който, със своите 580 метра, е считан за най-високата отвесна скала край морския бряг в Европа. На върха ѝ е изградена стъклена платформа, която ни предложи „разходка“ във въздуха над смразяваща пропаст. Отлична възможност човек да се изправи лице в лице със страха от височини. Недалеч оттук се намира колоритното рибарско селище Камара де Лобуш (Câmara de Lobos), чието магнетично излъчване се определя от цветните лодки, разпръснати из малкия залив, шедьоврите на уличното изкуство, които красят стените на сградите, и тесните улички, отличаващи се със своите арт инсталации. Вместо под знаменца като в пловдивската Капана се разхождахме под ризи в различни багри, полилеи, изработени от стъклени бутилки, и други интересни хрумвания. По време на обиколката си бяхме съпроводени от плеяда от знаменитости, включително Фреди Меркюри, който сякаш ни нашепваше, че всичко е някаква магия, и Мистър Бийн, чиято комична физиономия няма как да не те накара да се засмееш. Името на селището е избрано от първите откриватели заради специфичната форма на залива и тюлените, които са обитавали околността. Красотата на Камара де Лобуш е била източник на вдъхновение за самия Чърчил и дори минахме покрай мястото, където той е заставал с четка в ръка пред бялото платно.

Според мен най-колоритното от всички селища, които посетихме, е Сантана, носещо името на малък параклис от 16-ти век – „Санта Ана“. Белите, триъгълни къщички със сламени покриви, стигащи до земята, с червени вратички и прозорчета, обрамчени със синя рамка, и обградени с китни градинки ни пренесоха в света на вълшебните приказки и ни накараха да се почувстваме като герои от „Снежанка и седемте джуджета“ или „Хензел и Гретел“. В центъра на градчето могат да бъдат разгледани няколко от тези традиционни за острова жилища, в които днес се помещават информационен център и магазинчета за сувенири и цветя. В миналото те са служели за домове и селскостопански постройки за местните, като обичайно на първия етаж е имало едно общо помещение, а вторият се е използвал като спалня или склад. Заснемането им се оказа сравнително трудна задача заради нестихващия поток от посетители, но със сестра ми се въоръжихме с търпение и издебнахме няколко мига на спокойствие.

В Порто да Круз (Porto da Cruz) се запознахме с процеса на преработка на захарна тръстика и отпихме по глътка ром. Това е единствената фабрика на острова, в която все още се използва парна машина, а производственият процес е същият като при отварянето ѝ през 1927 година. Ромът е основна съставка на традиционната за Мадейра напитка понча (poncha), за чието приготвяне се използват още мед и сок от лимон или портокал. Заради високото съдържание на витамин C консумацията ѝ е препоръчителна целогодишно. Оттук се открива гледка към величествената „Орлова скала“ (Penha d’Águia).

На острова са изградени множество храмове, като в Сао Висенте (São Vicente) посетихме едноименната църква, издигната през 17-ти век в чест на светеца-закрилник на мореплавателите, а в Рибейра Брава (Ribeira Brava) – катедралата „Свети Бенедикт“. Площадът пред втората беше празнично украсен с разноцветни флагчета, които шумоляха под напора на вятъра. Подобни декорации са типични в периодите около религиозни празници. Освен това в Рибейра Брава, в превод „буен поток“, се потопихме в типичната за морските селища атмосфера – красива крайбрежна алея и множество ресторантчета, кафенета и сувенирни магазинчета.

Ами плаж?

След толкова много левади, върхове, градини, цветя, църкви и прочие сигурно вече се чудите къде останаха плажовете. Та нали Мадейра все пак е остров и какво по-естествено от това човек да се цопне в океана или да се изтегне на припек на пясъка?

Всъщност Природата е отредила по-красивите плажове на съседния остров, Порто Санто. Същите онези златни брегове, на които спасение намерили Зарку, Тейшейра и Перестрело преди цели седем века. Плажовете на Мадейра са преобладаващо каменисти, но има и няколко с естествен пясък. Към тях се прибавят и два, застлани с пясък от Сахара, като единият от тях е в Машико. За лош късмет, точно, когато бяхме в селището, се изливаше такъв проливен дъжд, че водата ни беше в излишък. Затова пък неголямата ивица, с наситения си пустинен цвят, озаряваше навъсения ден и сякаш закачливо намигаше на облаците да разкъсат плътната мантия, която бяха хвърлили над околността. За разлика от този в Машико, градският плаж на Фуншал беше далеч не толкова привлекателен – бетонна плоча, върху която бяха разпънати шезлонги, и стълбички за лесен достъп до водата.

Но не оставайте с грешно впечатление! В крайна сметка стигнахме до океана, но малко бяхме смелчаците, които нагазихме в него. Кой до колене, кой до шия!

Порто Мониз е селище, живописно разположено в северната част на острова. То е известно с драматичните си скалисти брегове, в които са се оформили естествени басейни, захранвани с океанска вода. Част от басейните са оставени изцяло на „длетото“ на Майката Природа и къпането в тях е на собствен риск, докато други са облагородени и могат да се ползват срещу символичната сума от 1.50 евро. За тази цена са осигурени съблекални, бани и дори спасители. Първите стъпки във водата бяха най-мъчителни, тъй като усещането беше за режещ студ. Проявих упоритост или чист инат и в един момент затворих очи и се потопих изцяло. Няколко маха с ръцете и краката и повече не ми се излизаше. Въпреки че посетители не липсваха, имаше достатъчно пространство за всички, което допълваше насладата от преживяването. В един миг изгубих представа за време и пространство и бях погълната от синевата и безкрая на Атлантика и небето. Когато най-сетне се наложи да изляза, се чувствах лека като перце. Бях се отърсила от всички физически и психически товари. Мисля, че това е една от най-приятните емоции, които човек може да си подари на Мадейра.

Muito obrigada, Madeira! (Много благодаря, Мадейра!)