Често се случва така, че местата, които са ни под ръка, всъщност остават най-непознати за нас. Близостта им ни кара да мислим, че можем да ги посетим винаги, когато ни се прииска, и все отлагаме този момент. Затова съвсем наскоро, в един неделен майски ден, избрахме да се разходим до две местности край София – резерват „Острица“ и извора „Живата вода“. За втората вече бях чувала многократно, но за първата, признавам си, научих едва месец по-рано.
Началото на деня беше зареждащо и изненадващо. Оказа се, че дори в големия град има мигове на покой и блаженство. В 7:30 часа трябваше да сме пред Храм-паметник „Свети Александър Невски”. Затова станахме около 5:00 и на развиделяване вече бяхме навън, водени от нашите четириноги Бианка и Алиса, които бликаха от енергия и ентусиазъм. Да им се чуди човек! Тъй като рядко сме на крак в толкова ранни доби, бяхме изумени от „оглушителната“ тишина и липсата на обичайните градски шумове. Последните бяха отстъпили място на вдъхновяващата песен на птиците, които сякаш се съревноваваха помежду си кой ще покаже по-завидни умения, и на солиден жабешки хор.
Отправяйки се към центъра, се уверихме, че столицата определено не бързаше да се отърси от сладкия сън и да се върне към обичайния си забързан ритъм. Тук-там по улиците се мяркаха случайни минувачи, а превозните средства бяха празни и се движеха като на забавен каданс. Светите братя Кирил и Методий все така наблюдаваха света от своето място пред Народната библиотека, а една от улиците, водещи към храм-паметника, беше затворена, за да се превърне във фермерски пазар.
На уреченото място и в уречения час ни чакаше нашият водач Ценка, а неин неизменен помощник през деня щеше да бъде младият ботаник Георги, който имаше за задача да ни разкрие чудесата на българската природа.
Без много маене се отправихме към малко познатата планина Голо бърдо, разположена в Западна България, на територията на област Перник. Тя принадлежи към Краищенско-Средногорската природно-географска област и по-конкретно към Верило-Руйската планинска редица. Планината се отличава със стръмни склонове и плоско било, като тя е изградена от варовици, пясъчници и конгломерати. Развит е повърхностният и подземният карст. Простира се в посока северозапад-югоизток и е с дължина около 25 км и ширина – 6-7 км. В най-високата си точка – връх Ветрушка, достига 1158 метра надморска височина. Малък рид свързва Голо бърдо с планината Верила, а долината на река Струма и язовир Студена очертават естествена разграничителна линия между нея и Витоша. Искрено се учудихме, когато разбрахме, че на територията на планина от подобен мащаб са изградени цели три хижи – „Орлите“, „Славей“ и „Кралев дол“, като първите две все още посрещат гости.
Макар на пръв поглед, Голо бърдо да не впечатлява с размерите и височината си, а самото име да не звучи особено предразполагащо към разходки в слънчев ден, нейната притегателна сила е поддържаният резерват „Острица“.
По път преминахме през пернишкото село Кралев дол, което тепърва се разбуждаше за новия ден. Счита се, че то е родното място на народния будител Паисий Хилендарски, а пък името на селището е свързано с Крали Марко. Според преданията легендарният герой, минавайки по тези земи, стъпвал толкова здраво, че отпечатъкът от ботуша му все още може да се види в дол край селото.
Пешеходният преход започна над Кралев дол, в близост до едноименната хижа. Асфалтов път, все още устояващ на неумолимия ход на времето, ни отведе до сградата, иначе масивна, чието плачевно състояние буди печал и носталгия. Инстинктивно в съзнанието един след друг започват да се редят обичайните въпроси. Защо се е случило така? Дали заради по-малката популярност на района и това, че той остава встрани от основните туристически маршрути? Дали заради липсата на средства? Или може би в дъното на всичко стои преди всичко липсата на желание и на воля за съхранение и развитие? А най-вероятно комбинация от всичко изброено? Жалко, наистина!
От хижата поехме по пътека, която лъкатушеше измежду иглолистна гора, засадена, за да се стимулира процесът на почвообразуване като мярка срещу свлачища. Именно тук за първи път видях как се формират шишарките, наподобяващи звездички в началото на живота си. След това попаднахме сред широколистни видове и полянки, от които се подаваха цветове в различни багри и с чудновати имена.
Неусетно преминахме някаква невидима граница и навлязохме в резерват „Острица“, разположен по склоновете на едноименния връх, на височина между 850 и 1146 м н.в., и носещ името на тревен вид, който се среща тук. Територията му попада в общините Перник и Радомир. Местността се среща и под разбуждащото въображението наименование „ботаническо Елдорадо на България“, а богатството от растителни видове, виреещи в него, е открито през 1936 г. от изтъкнатите ботаници академик Николай Стоянов и д-р Борис Ахтаров. Острица е една от най-старите защитени територии в България, като през 1943 г. е обявена за народен парк, а през 1961 г. – за резерват. От 1999 г. в съответствие с изменения в Закона за защитените територии тя получава статут на поддържан резерват. Честно казано за мен тази категория беше нова и се поразрових, за да разбера какво означава. Оказа се, че на територията на поддържаните резервати, за разлика от обикновените такива, са разрешени определени дейности, които целят поддържане и възстановяване на растителните и животинските видове и на техните местообитания.
На площ от 135.9 хектара са описани забележителните 362 вида висши растения. От тях едва 46 вида са дървета и храсти, а 316 са тревисти растения, характерни за Европа, Азия и Африка. По-нови проучвания показват, че броят на растенията е дори 453. Тук са установени 42 ендемита (или видове, чието разпространение е ограничено до определен район), от които българските са 5, балканските – 31, а балканските субендемити – 6. Дългият период на цъфтеж – 10-11 месеца, обусловен от специфичните климатични условия, прави резервата привлекателен за посещение почти целогодишно. Част от растителните видове попадат под защитата на българското законодателство, Червената книга на България, Бернската конвенция за защита на природата, Конвенцията за международна търговия със застрашени видове от дивата фауна и флора и Червения списък на Международния съюз за защита на природата. Въпреки че фокусът е върху флората, тук се срещат също представители на фауната, които представляват интерес от научна гледна точка, например степни гущери, карпатски скорпиони, пеперуди, диви пчели, мравки и т.н. В резервата са установени 3 вида земноводни и 7 вида влечуги, 40 вида птици (в т.ч. по една двойка осояд и голям ястреб, които са включени в Червената книга на страната ни) и 24 вида бозайници (1).
Всяка крачка ни разкриваше богатството на Острица, а благодарение на Георги обогатявахме знанията си за заобикалящите ни растения. Предвид статута на местността ни беше разрешено само да им се възхищаваме и да ги запечатваме за спомен на телефоните и фотоапаратите си. Изключение от забраната за бране се прави само за научни цели. Разбира се, трудно беше да се запомнят всички видове, които видяхме, но на мен лично най-силно впечатление ми направиха ирисът, омразничето, райхенбаховата перуника, която е балкански ендемит, гороцветът, както и разнообразието от диви орхидеи или салепи с всевъзможни имена – обикновен, тризъб, маймунски, пурпурен, опърлен и други. Имахме късмет да видим и емблематичното за Острица урумово лале, което се среща в жълт и в червен цвят. То е български ендемит и носи името на ботаника Иван Урумов, който е негов откривател.
Всяка стъпка ни отвеждаше все по-нагоре и улисани да откриваме нови растения сред разстилащия се цветен килим се озовахме на самия връх Острица, който може да се похвали със скромните 1147.2 м надморска височина. Но те бяха достатъчни, за да се открият чудни гледки към Витоша, към първенеца на Осоговска планина – Руен, който все още не беше свалил зимната си шапка, и към снежнобялото било на Рила, което се подаваше срамежливо в далечината. Бяхме обгърнати от тишина, спокойствие и чист въздух, а единственият шум, долитащ до ушите ни, беше лекото свистене на вятъра, който на всичкото отгоре се заиграваше с косите ни.
Без бързане се върнахме при автобуса, за да се насочим към село Боснек, разположено по южните склонове на Витоша. Неговата популярност се дължи предимно на пещерата Духлата, която е притегателно място за спелеолозите. Посещението ѝ изисква специална подготовка и екипировка и не е по силата на „простосмъртните“. Затова ние бяхме водени от друга, далеч по-достъпна и осъществима цел, а именно извора „Живата вода“.
На входа на Боснек бяхме посрещнати от две местни забележителности. Първата беше 600-годишен космат дъб с обиколка 5.65 метра, който като същински страж наблюдаваше кой влиза и излиза. А втората беше табела, която гласеше гръмко, че селото е „Белият дроб на Перник“. Преминавайки по улиците, се убедихме в подчертания интерес към селището предвид разразилото се строителство на съвсем не скромни къщи.
Отправихме се към широка поляна в края на селото, където си устроихме кратък обяд сред красивата природа, което в днешно време е истинска привилегия и дори лукс, поне за хората от града. Оттам тръгва пътеката за извора, която е хоризонтална в по-голямата си част и предлага приятна разходка. Тя следва течението на река Добри дол, която е приток на Струма и е известна сред местните като Криволица, вероятно заради непрекъснатото лъкатушене на коритото ѝ. Пътеката ту ни отвеждаше сред прохладата на гората, ту ни излагаше на парещите лъчи на слънцето. Бяхме вървели вече повече от час, когато се озовахме на кръстопът, в който се събират или разделят (според гледната точка) няколко маршрута. Сетне навлязохме в красива букова гора, огласявана от песента на птиците и ромона на реката, и не след дълго съзряхме причудливата чешма – каменна скулптура във формата на крокодилска или змейска глава, от която водата щедро се лееше. Последното си беше истинска изненада, имайки предвид разказите, които се носят за непостоянната ѝ струя. За създател на чешмата се счита каменоделецът Негри Рангелов Будинов от село Кладница.
Изворът „Живата вода“ е природен феномен, като казват, че в Европа има още един такъв, някъде във Френските Алпи. Той е известен и с прозвището Чешмата на щастието, дадено му през 17-ти век от османския пътешественик, поет и историк Евлия Челеби, който в продължение на 40 години пътувал из Османската империя. Хората вярват, че извиращата тук вода е лековита и търсят изцеление за различни болести.
Особеното на извора е, че водата се излива на тласъци с променлива сила на струята, а има моменти, в които дори спира. Поради тази причина Живата вода е обвита в легенди. Според една от тях водата тече, когато пред нея застане праведен човек, и моментално спира при доближаването на грешник. Друго предание разказва, че някъде над извора имало езеро, в което живеел воден бик. Той убивал добитъка на селяните и си навлякъл гнева им. За да предпазят животните си, те поставили върху телата им различни остри предмети и така бикът се наранил. Щом се гмурнал в езерото, водата почервеняла и изчезнала, а земята погълнала звяра. И до днес той продължава да се върти някъде там долу в опит да се измъкне от капана, поради което водата пулсира.
Научното обяснение на наблюдавания феномен е далеч по-прозаично и е свързано с факта, че изворът е карстов. Водата се събира в кухини под земята и когато те се изпразнят, водата спира да тече от устата на змея, докато отново не се напълнят.
Продължихме още малко по пътеката, след извора, и достигнахме пещера, носеща същото име. Именно оттам преминава водата преди да достигне до причудливата чешма. Според надпис на плочата, поставена на входа ѝ, пещерата е била едно от първите убежища на Св. Йоан Рилски. Тези, които се престрашат да се промушат в преддверието ѝ, ще открият своеобразен олтар, оформен около камък с лика на Богородица.
След като отморихме сред прохладата на гората и утолихме жаждата с Живата вода се отправихме назад, към София, която отново беше започнала да се задъхва в очакване на новата седмица.
(1) Източник: Министерство на околната среда и водите